.RU

Материалът на книгата е из стенограми - страница 16



Както отбелязахме, царят отказа България да влезе във формирания през 1934 г. Балкански пакт (фактически насочен срещу бързо просперираща България), защото инициаторите му предлагаха България да се откаже от своите кръвни братя и земите им останали под чуждо робство. Борис III дълбоко вярваше, че с разум, исторически и етнически аргументи, чрез търпимост и икономически просперитет, България може да си възвърне основните части от загубените територии. За осъществяването на тези намерения, царят поддържа преки връзки с държавници както в Европа, така и на Балканите - като външния министър на Румъния Титулеску, на Турция - Рюджи Арас, които имаха и споделяха из цяла Европа оценките си за дипломатическите и политически способности и реалистични възгледи на българския владетел.

С тази цел царят формира и следващия правителствен кабинет на България на 23. XI. 1935 г. начело с Георги Кьо-сеиванов, дългогодишен дипломат и министър на външните работи в кабинета на Андрей Тошев. Този кабинет и следващите, в които внимателно бяха включени единични представители на старите партии, имаха за цел да подготвят общински и парламентарни избори и постепенно да върнат страната към парламентарната демокрация без политиканстването на дребните партии, а с единствена и обща цел - благополучието на страната. В този дух новият министър на войната, генерал Хр. Луков, прочита във Военния клуб на 3 март 1936 г. заповед, с която забранява на офицерите „да се занимават с политика под каквато и да е форма". „Машата", с която евентуални превратаджии можеха да си послужат отново, бе измъкната от ръцете им. Армията възвръщаше основното си задължение - да пази целостта и суверенитета на държавата.

Страната бавно се връщаше към нормален парламентарен живот. През май 1936 г. бе образувана споменатата вече „Петорка" (БЗНС „Врабча 1", БРСДП, Радикалната партия, Демократическия сговор, Националнолибералната партия), която заработи за възстановяване на конституцион-но-парламентарния живот. Сродни бяха исканията на кръга около Демократическата партия, в който влизаха още радикалите на Стоян Костурков и Народната партия на Атанас Буров. БЗНС „Пладне" правеше опит да обедини всички земеделски групи. „Народно социалното движение" на Цанков застана също на позиции за възстановяване на парламентарния живот.

Така, в по-малко от две години и половина от преврата на 19. V. 1934 г., политическите партии у нас имаха възможност да започнат отново политическа дейност. Дори се потърси възможност за „съвместна дейност" (която така и не успя), между „Народното социално движение" на Цанков, двата БЗНС и Работническата партия.

Насрочени бяха общински избори за края на 1936 г., но по настояване на някои от опозиционните лидери (за да се укрепи партийния организационен живот), те бяха проведени през лятото на 1937 г.

„Петорката", Демократическата партия, Работническата партия и БЗНС „Пладне" (т.е. най-разнообразно опозиционно войнство) създават коалиция „Демократическо споразумение".

Обществото обаче бе уморено от играта и политиканстването на отново появилите се многобройни политически партии. Това разбраха добре опитните партийни лидери и при наличието на мажоритарната система „Демократическото споразумение" гласува с лозунг „За възстановяване на Търновската конституция". Останалите партии попаднаха с не много голям процент в различни съвети.

Опозицията предложи по-нататъшно консолидиране в „Демократическо обединение" и с него участва в първите парламентарни избори след 19. V. 1934 г. Проведени през март 1938 г., системата при тях беше пак мажоритарна. Правителството разчиташе на личности и спечели относително мнозинство - 93 проправителствени депутати срещу 67 опозиционни. Практически и формално партийният живот бе върнат в рамките на конституционнопарламентарната система. Обществото обаче нямаше доверие в партийния хаос и предпочиташе да гласува за личности.

Една от първите задачи на своята цел да осъществи българското национално обединение без война, бяха политическите стъпки, които царят внушаваше на първите правителства на Кьосеиванов за премахване ограниченията на Ньойския договор по отношение на българската армия. Те се увенчаха с успех чрез подписването на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г„ с което се премахваха основните ограничения за армията ни.

Следващата стъпка на царя и българската външна политика беше осъществяване възможността за излаз на Бяло море, което (като икономическа форма) беше заложено в клаузите на Ньойския договор. Царят правеше всичко възможно, за да изтъкне пред балканските страни и пред Европа жизнената необходимост от такъв излаз на България. Страната ни печелеше все повече международен престиж и Борис III използваше всяка възможност, за да го увеличи и затвърди.

Нещо повече. Уверен, че може да служи на мира в Европа (а чрез това и на националните интереси), царят прие през 1938 г. предложението на английския и френски ми-нистър-председатели да въздейства върху Хитлер да не прибягва до война с Чехословакия заради Судетските области. В това отношение Борис III успя и отложи почти с година пламването на Втората световна война. Това беше началото на редица дипломатически ходове, които по-късно царят щеше да използва в интерес на родината си. Възможност за връзки, оставащи обикновено в сянка, но с изключително важни по ролята си политически и дипломатически лица. Връзка, която той дискретно щеше да използва отново дори и в последните месеци и дни на живота си.

Политическият живот в страната се очертаваше все повече под влияние на конфронтиращите се международни отношения. Партийните коалиции бяха съвсем лабилни, а животът и дейността им (с изключение на засилващата се, ръководена и щедро подпомагана от Москва, предимно терористична дейност на комунистическата партия) съвсем вели.

Началото на териториалната ревизия на Версайската система (споразумението в Мюнхен - септември 1938 г.) нанесе окончателен удар върху „Демократическото обединение", а подписването на германо-съветския пакт (август 1939 г.) и избухването на Втората световна война доведоха До крайна конфронтация довчерашните съюзници.

През лятото на 1939 г. царят отправи в три основни направления дипломатически проучвания. Министър-председателят Георги Кьосеиванов посети Берлин, председателят на XXIV ОНС Стойчо Мошанов гостува в Лондон, а наша парламентарна делегация се отправи за Москва (първо посещение от такъв характер след възстановяване на дипломатическите отношения със СССР от правителството на Кимон Георгиев през 1934 г.). Впечатленията за това, което чу от пратениците и за събитията, чиито приближаващ тътен вече разтърсваше Европа, даваха основания на царя да счита, че войната през настъпващата есен е неизбежна. За него сега по-важно от всичко беше да потърси формулата, чрез която да съхрани неутралитета на страната.

Политическите сили служеха все по-изразено на своите пристрастия и те не можеха да бъдат надеждни съветници на царя.

На 23 август 1939 г. неочаквано бе сключен германско-съветски пакт за ненападение. Силите на тоталитаризма се сближаваха (макар и временно както винаги досега) за нанасяне удар върху традиционните буржоазни демокрации, но заедно с това започваше и ревизията по военен път на несправедливите Парижки договори за мир. Можеше ли България (една от най-засегнатите от Парижките договори страни) да остане извън военния реванш. Цар Борис не знаеше дали това може да се осъществи, но беше твърдо решен да опита всичко за реализирането на такъв вариант. Предстоеше изпитание, неизвестно както по размерите, които щеше да вземе, така и по отношение на времето, в което щеше да продължи. За царя беше важно да запази в този огромен започващ катаклизъм обета, на който служеше от встъпването си на българския престол. Два почти противостоящи принципа (както се очертаваше сега) - запазване на народа и държавата от кръвоп-ролитна схватка и осъществяване на националното обединение. Съдбата на българската държава и на българското население останало под чуждо робство, се поставяше сега отново на карта, заедно с цялата си драматичност.

На 1 септември 1939 г. Германия нахлу в Полша и Втората световна война започна. Два дни по-късно Франция и Англия обявиха война на Германия.


^ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА


На 15 октомври 1939 г., в разгара на германското настъпление в Полша, правителството на Кьосеиванов обяви твърд неутралитет на България.

По-малко от три седмици след нахлуването на германските войски в Полша Червената армия нападна съпротивляващата се на живот и смърт страна в гръб, от изток, и заграбвайки източната половина на Полша, фактически си я подели с Германия, приключвайки полското държавно съществуване.

Именно сега бившите партньори в „Демократическото обединение" преминават в остро противопоставяне. Работническата партия (комунисти), винаги послушна на Москва, стои зад Съветския съюз и Германия, а демократичната опозиция, гравитираща към позицията на западните демокрации, предупреждава отрано правителството да не повтори грешката си от Първата световна война. „Народното социално движение" на Цанков и сателитните му организации настояват „без резерва" за обвързване с оста Рим-Берлин. Изобщо появяват се отново „фили" и „фоби" в почти забравилата от времето на Стамболов тези понятия България.

Окуражен от лесната плячка в Полша, Съветският съюз започва през зимата на 1939-1940 г. война срещу Финландия, предварително „гарнирана" с обичайната пропаганда за съкрушителната мощ на Червената армия, за най-могъщата, пригодена за зимни условия бойна авиация и т.н. Един гигант от 200 милиона население напада една страна с едва тримилионно население. Още първите по-значителни сражения на Финландския фронт обаче пукват сапунения мехур на съветската пропаганда. Седмици наред Червената армия не може да пробие финландската отбрана. Достига се дори до конфузното положение с фатални грешки на прехвалени съветски командири. В края на краищата, с косвената дипломатическа намеса на Берлин, „славната война" приключва с отстъпването на Съветския съюз на Виборг и част от Карелия. Относителната стратегическа придобивка на СССР беше компенсирана за германците с изясняване на разликата между пропагандираната и реална мощ на Червената армия.

За Европа, а в това число и за България, настъпваха тежки месеци на изпитание. Германия бе навлязла с блестящ дебют във войната - и дипломатически (Германско-съветски пакт), и военно (разгрома на Полша). Цар Борис обаче знаеше много добре, че това начало съвсем не предвещаваше какъв ще бъде краят на войната. Лично той бе дълбоко убеден, че ако Америка се намеси на страната на западните сили, Оста нямаше да бъде в състояние да преодолее мощта им.

В този период на все още „открито" изказване на мнения, той не веднъж бе споделял това виждане в тесен кръг събеседници. Не скриваше и симпатиите си към Англия и огорчението си от пропуснатата възможност за разбирателство между Германия и Англия (с оглед решаването на мира в Европа и света, и на националните проблеми на засегнатите от Първата световна война страни).

Така или иначе българският владетел разбираше, че следващите две-три години ще бъдат от съдбоносно значение за държавата ни. Именно за това той поиска да се допита до становището на народа, използвайки същия принцип, благодарение на който популярността на партиите се състезаваше с престижа на личностите.

След разпущане на XXIV ОНС, именно по мажоритарната система са проведени избори за XXV ОНС. Сега престижът на личностите, подбирани много внимателно, представляващи тенденциите в правителствената политика, се наложи още по-убедително срещу опозиционните партийни кандидати. Отношение 120:20 показа ясна подкрепа на правителството на Кьосеиванов, но този факт, съпоставен със събитията, които разтърсват Европа, показват недвусмислено на цар Борис, че въпреки „вота на доверие", Кьосеиванов трябваше да бъде сменен. Борбата за неутралитет през следващите месеци трябваше да се води с по-завоалирани средства.

На 16 февруари 1940 г. за министър-председател е предложен крупният български учен археолог и председател на БАН проф. Богдан Филов. Забележителен ерудит, почти без политическа практика (освен като министър на просветата в кабинета на Кьосеиванов). Син на разстреляния в русофилския бунт през 1887 г. подп. Димитър Филов, но сам той възпитаник на германските университети и голям почитател на германската наука и култура, Богдан Филов трябваше тепърва да усвоява тънкостите на политиката. В това отношение обаче той щеше да остане при Борис III само юнга (и при това, допуснал не малко грешки). В началото на 1940 г. царят бе убеден, че морето е пред буря и главният кормчия трябва да застане на капитанския мост с цялата си отговорност

С настъпването на пролетта 1940 г., докато още Великобритания мобилизира последните набори, германските войски окупираха през април Дания (единствената неутрална страна в близост с Германия, която англичаните можеха да използват като предмостие) и дебаркираха в Норвегия. В следващите няколко седмици отлично подготвената германска армия показа модерния стил за водене на война -блитцкрийг" - „светкавичната воина". На 14 май те окупираха Холандия, на 28 май приключиха операцията си в Белгия и Люксембург. Три седмици по-късно, след блестящо проведена десантна операция влязоха в Париж и принудиха Франция да капитулира на 22 юни. Новата форма на война добре обучените и преносими по въздуха десантни формации, правеха жалки дори отбранителни линии като „Мажино", строена в продължение на 20 години. Те се оказаха просто безсмислени. В последния етап на войната срещу Франция, на 10 юни 1940 г Италия се намеси на страната на Германия, за да откъсне парче земя от френския Лазурен бряг и да се впише в победителите" на Франция. Югозападната 1/3 част от Франция остана неокупирана със столица Виши и правителство, начело с генерал Петен. През 1942 г. обаче Германия и Италия окупираха и тази част. Под френско командване останаха и повечето от колониите на Франция.

В началото на лятото 1940 г. почти цяла Централна и Западна Европа бяха в ръцете на германската армия (Австрия бе присъединена към Германия още с „аншлуса от 13 март 1938 г., Чехия бе окупирана без водене на война през 1938/1939 г. по повод Судетските области населени предимно с немци и бе обявена за протекторат „Бохемия-Моравия", Словакия се беше обособила като самостоятелна държава, сателит на Оста).

Италия започна военни действия на Африканския континент (Либия беше нейна колония). Французите се намираха в Алжир и Тунис, а англичаните в Египет. Макар че още в началото Италия загуби Етиопия (завоювана като колония през 1935/1936 г. и освободена от англичаните през 1941 г.), Рим даде възможност на германците да дебаркират с мощни танкови съединения в Бенгази и Триполи и да влязат в огневи контакт с англо-френските, а по-късно и американски войски от Алжир и Египет. По този начин се осъществиха едни от най-ожесточените сражения в пясъците на Северна Африка през 1941 и 1942 г.

През лятото на 1940 г. обаче, другият „помощник" на Германия в „мирното" преразпределение на „завоюваните със светкавична война територии" - Съветският съюз - се почувства ощетен при главоломните победи на Германия. Затова, основавайки се на предварително споразумение между Берлин и Москва, Червената армия нахлу през юли 1940 г. в трите прибалтийски републики - Литва, Латвия и Естония и ликвидира тяхната независимост (представяйки цинично пред света тази агресия като „договорно споразумение" за защита на прибалтийските републики). Германия след толкова огромни завоевания се задоволи с „бакшиша" от операцията - стратегическото литовско пристанище Мемел (Клайпеда).

Единствена тревожно „спокойна" зона през това победоносно за Германия лято оставаше Балканският полуостров. Тревожно, защото още през април 1939 г. (по подобие на това, което Германия бе направила с Чехия) Италия бе нахлула в Албания (без там да има италианци, а само „по исторически спомени" от времето на Римската империя и настоящи сведения за значителни залежи от руда и петрол). Цар Борис беше показвал след женитбата си с най-малката дъщеря на италианския крал (1930 г.), че държи на роднинските си връзки с Италия, но в никакъв случай няма да позволи това да влияе върху интересите на народа му. Така, когато в 1935 г. Обществото на народите наложи санкции спрямо Италия заради агресията й срещу Етиопия, по указания на царя, България подкрепи тези санкции. Мусолини протестира в София по дипломатически път и му напомни, че има и „семейни задължения към тъста и тъща си". На което Борис III отговори по достойнство: „Съжалявам, но не мога да се съглася да се прави политика, служейки си с чувствата ми към моя тъст и тъща."

През пролетта на 1940 г., когато Германия извършваше светкавичните си удари на север и запад и когато в подножието на Приморските Алпи Италия си отрязва „последното парче" от победата над Франция, Мусолини направи сондажи в София за съвместни действия срещу Гърция, напомняйки справедливите български права върху заграбената от Гърция Западна Тракия мимо клаузите на Ньойския договор. Изкушение, което би съблазнило много политици, но не и Борис III.

През 1940 г. обаче вниманието на България беше съсредоточено на север - към Добруджа. През лятото на 1940 г. Румъния, която бе „посъбрала" в границите си от 1919 г. доста чужди земи с нерумънско население, се оказа изолирана в международните си отношения. При новото положение „Балканският пакт" загубваше своето значение, а Малката Антанта (Румъния, Югославия, Чехословакия) беше фактически ликвидирана. Франция - традиционната покровителка на Румъния - бе капитулирала, Англия се готвеше за борба на живот и смърт с германската авиация (а евентуално и с германски десант), която от юли 1940 г. застилаше всяка нощ големите и стратегически английски градове с „бомбени килими". Словакия и Унгария бяха вече твърдо на страната на Германия. Това разкри възможност за прогерманската „Желязна гвардия" на генерал Антонеску да се наложи в политическия живот на Румъния. Междувременно СССР предяви „искания" (болшевизмът се опитваше да конкурира по арогантност националсоциализма) и веднага окупира Бесарабия и Буковина. Унгария предяви искания за Трансилвания (където живееха под румънско робство над два милиона унгарци). Естествено в този ред на корекция на Парижките мирни договори се налагаше въпросът за Южна Добруджа, откъсната брутално от страната ни през 1913 г. (след коварното нападение на Румъния в гърба на България през Междусъюзническата война) и след 1918 г. (въпреки че оттеглянето на българските войски от Южна Добруджа не фигурираше в изискванията на Солунското примирие).

Междувременно в Добруджа, под влияние на Коминтер-на, се развиваха от страна на комунистите аналогични процеси на денационализация на поробеното българско население, каквито (пак под влиянието на Коминтерна) се развиваха сред българското население в Македония. След Седмия конгрес на съюз „Добруджа" (гр. Търговище, март 1923 г.) комунистите успяха да разцепят освободителното добруджанско движение (чийто изразител за определен период и в определена степен беше и съюзът „Добруджа"). Комунистите се наложиха във Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). В своя устав и програма ВДРО обяви, че ще се бори за свободна и „независима държава" Добруджа чрез въоръжена борба. За главен организатор на четите е избран небезизвестният комунист Дочо Михайлов. Бандите на Дочо Михайлов действат не само в поробена Добруджа, но дестабилизират положението по границата и в територията на България (през септември 1923 г. Дочо Михайлов има намерение „да атакува" флотските казарми във Варна). С една дума БКП си поставя задача да използва за свои партийни цели националосвободителната организация в Добруджа. Целта е „новоформираната държава Добруджа" да бъде обявена за съветска република и да се присъедини към Съветския съюз.

Това надига националните елементи в Добруджанското национално освободително движение, които действат като проправителствени български елементи. Те успяват да наложат свой контрол върху значителна част от четите в Добруджа. Водени от политическите дейци Слави Алексиев и Ст. Богданов и от войводите Ст. Колев, П. Енчев, К. Йонков и R Чорбаджиев, те преследват и унищожават дейци от левицата. През септември 1925 г. представители на левицата, към които се присъединява и д-р П. Вичев, се събират във Виена (седалище на просъветските „федералисти" от ВМРО и на задграничната българска комунистическа формация), които констатират, че във ВДРО са взели връх пробългарски националистически елементи и решават да образуват нова просъветска организация, наречена Добруджанска революционна организация (ДРО), която да започне борба в поробена Добруджа със същите цели за формиране на независима Съветска Добруджа и присъединяването й към СССР. Без да постигне някакви резултати, тази организация разцепва и отклонява от преките му цели българското освободително движение в Добруджа срещу румънския гнет.

Непосредствено след навлизането на съветските войски в Бесарабия и Буковина (26-28 юни 1940 г.), Унгария обявява на 28 юни бойна готовност и поставя въпроса за освобождаване и присъединяване към майката-родина на Трансилвания. Германия се налага за преговори между двете страни, като приема да бъде арбитър при окончателното решение. На 27 юли 1940 г. на среща с Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов в Залцбург, Хитлер признава българските права над Южна Добруджа и предлага също разумни преговори между двете страни. Преговорите започват на 19 август 1940 г. в гр. Крайова. Както с Унгария, така и с България, преговорите вървят трудно, поради нереалистични искания от страна на Румъния. Унгария прибягва до „арбитраж" на хитлеристка Германия. Въпреки настойчивостта на някои от българските дипломати да се използва периода на „бързо разплащане на сметките" чрез „германски арбитраж", цар Борис настоява за аргументирани двустранни преговори, които приключват успешно на 7 септември 1940 г. и връщат Южна Добруджа в границите й до 1913 г. на България. Всички останали велики сили - Англия, Съединените щати, СССР признават това решение. Предвижда се взаимно изселване на българското население от Северна Добруджа срещу румънски колонисти от Южна Добруджа. Румънските власти обаче позволяват да се изселват от Северна Добруджа само онези българи, които при преброяването от 1930 г. са се регистрирали като „българи". По този начин в северната част на Добруджа остава значителен брой население от български етнически произход.

Присъединяването на Южна Добруджа към Отечеството е повод не само за отдавна забравено народно въодушевление, но и за първото разрешаване по мирен път на проблем от българските национални идеали.

С настъпването на есента, облаците над Балканския полуостров се сгъстяват. В края на септември към оста Рим-Берлин се присъединява и далечна Япония. Създава се Тристранният пакт Рим-Берлин-Токио. Повече от ясно е, че войната ще засегне не само Балканите, но и целия свят.

По това време Англия се опитва да внуши по дипломатически път на България (така жестоко ограбена от победителите в Първата световна война) да създаде „противогер-мански вал" по Дунава с Югославия. Югославия обаче не споменава нищо за българските земи и почти двумилион-ното българско население, което се намира под нейна власт. Нещо повече, Белград дава вид, че преговаря да влезе в Тристранния пакт.

На 28. X. 1940 г. Италия обявява война на Гърция. От Рим отново предлагат съвместни действия с България за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония. Цар Борис отново отхвърля това предложение. Никой не знае как са разположени следващите ходове на царя, но за честта на България той няма да се съгласи на коварен удар в гръб на нападната страна или използване на критичното й положение. България е изпитвала няколко пъти тази „хватка" на собствен гръб, затова има свои разбирания по въпроса. Друг е въпросът, че Германия счита това като „фактор" в „светкавичната война". Съветският съюз пък доказва чрез нахлуването си в Полша, прибалтийските страни, Буковина и Бесарабия, че това е практика дори за една страна, която в момента не воюва (и това по същество е мародерство в международен план). Същото се отнася за поведението на Италия спрямо Албания. Цар Борис обаче знае добре, че България (по мощ и размери, а за щастие и по международен морал) не е нито Германия, нито Италия, нито Съветския съюз. Знае много добре, че трябва да премерва до милиметър всяка крачка, която предприема, ако иска да осъществи националните идеали на страната си.

От 22 до 24 ноември 1940 г. Унгария, Словакия и Румъния се присъединяват към Тристранния пакт. България отказва да се присъедини и основният мотив на царя (който той ще разработва в различни варианти в следващите три години) е, че армията ни не е достатъчно добре подготвена и че опасността от стълкновение с Турция е съвсем реална.

Сраженията в Епир не са твърде благоприятни за италианската армия и Вермахтът разработва плана „Марита" за незабавно преминаване на елитната 12-а германска армия през България и справяне с положението в Гърция. В Румъния, готова да премине Дунава, се намира 500 хилядна германска войска. Категоричният отказ на цар Борис обаче и убедителността, с която излага аргументите, налагат Хитлер да отложи плана „Марита". Италианските войски по албанско-гръцката граница ще се преместват от окоп в окоп цялата кишава зима, без да осъществят никакъв съществен успех. Борис III обаче е успял да наложи своята позиция за още четири месеца.

Междувременно Сталин е провел свой ход. Научил за отказа на България да влезе в Тристранния пакт, той уговаря (чрез германския посланик в Москва) на 26 ноември (т.е. два дена след като Унгария, Словакия и Румъния са влезли вече в Тристранния пакт, а България със сигурност е останала извън него) „условията", при които Съветският съюз би се присъединил към Тристранния пакт. Те са сравнително „скромни" - възможност за „териториален и военен контрол" на Балканите, южно от Дунава, което ще се „осъществи" чрез „договор за взаимна помощ между СССР и България". Това значи, че Москва иска да повтори в България „прибалтийския вариант". Молотов е поставил въпроса, че „взаимодействието" с Германия предполага, след като немските войски се намират в Румъния, съветските да имат свои военни бази във Варна и Бургас. До вечерта Сталин разбира обаче, че германците нямат намерение да обсъждат такова предложение. Още на другия ден (при светкавично разпоредена от Москва агитационна кампания от българските комунисти) в София пристига дипломат № 2 на Външното министерство на СССР - Аркадий Соболев. Предложенията му са „фантастични". Срещу „договор за взаимна помощ" (България веднага попадаше в „прибалтийския капан"), СССР обещава на България Западна Тракия (Гърция воюва като съюзник на Англия) и Източна Тракия (Турция има вече пакт за взаимопомощ с Великобритания). С една дума Молотов показва на България „сладкиш зад витрина", без да каже - кой и как щеше да разбие витрината. В кошницата с „подаръци" от Сталин има и обещание за „всестранна материална и военна помощ".

„Соболевата акция", инструктирана и платена щедро от Москва (отпечатани са били и са разпространени из страната над един милион листовки), „тресеше" България с истерични лозунги и голи обещание три дни. След срещата си с първите български държавници, Соболев е приет и от царя. В спокоен и убедителен разговор, какъвто Борис III има умението да води и при най-напрегнатата ситуация, той изразява становището, че в момента България не е застрашена от никого и държи на твърдия си неутралитет. Но заедно с това не пропуска деликатно да напомни, че подобен договор не е спасил Чехословакия и се е оказал не много благоприятен за независимостта на балтийските държави.

С това попълзновенията на Съветския съюз са умело и решително парирани.

При преговорите между Западните съюзници и Съветския съюз (които се провеждаха тайно преди „внезапното" сключване на Германо-Съветския пакт за ненападение през август 1939 г.) цар Борис винаги се е опасявал, че Западните съюзници (имайки предвид поведението им на Мюнхенското споразумение 1938 г.) могат заради собственото си спокойствие да предадат България в обятията на Съветския съюз (така, както стана след неговата смърт на конференциите в Техеран и особено в Ялта). Подобни опасения той е имал и по отношение на Германия (съгласието на Берлин за разделянето на Полша и инвазията в прибалтийските държави!). След Соболевата акция обаче царят разбира, че Германия е достатъчно силна (а вероятно има и някакви далечни намерения), за да си позволи „пазарлък" с Москва за Балканите. Опасността, съобразно вижданията на царя, е щяла да дойде след евентуалното поражение на Берлин (включването на САЩ във войната е било за цар Борис винаги сигурен показател за поражението на Германия и нейните съюзници). Тъкмо за това още от този момент, той решава като твърда своя позиция, да не въвлича страната си във война със СССР за да няма Москва никакъв претекст за инвазия в България, когато евентуално „нещата се обърнат". (На 5. IX. 1944 г. обаче СССР изобщо не се съобрази с това обстоятелство, когато нахлу в поддържаща нормални дипломатически отношения с него България).

В началото на 1941 г. положението на Балканите става все по-напрегнато. Гърция месеци наред оказва упорита съпротива на италианските дивизии в Албания. Това е могло да доведе до дебаркирането на значително по-големи английски или колониални съединения в Гърция и осъществяване на втори, Балкански фронт (напълно възможен вариант, ако не е била заплахата от германски десант в Англия). който през Първата световна война се бе оказал фатален за Централните сили. Явно е било, че с настъпването на пролетта, германските войски ще трябва да преминат на юг и да свършат работата на не много надеждния си съюзник. Естественият път за това спускане е България, а това е налагало включването на страната в Тристранния пакт.

За цар Борис е имало и друга възможност - българската армия да изстреля „десет снаряда" от дунавския бряг при преминаване на германците от Румъния - и тогава без съпротива да пусне Вермахта на юг през страната си. С една дума да повтори „датския модел". За Дания обаче не съществуват национални проблеми за „поробени датски земи". Нещо повече. Германия дори включва в територията си малка част от Ютланд със спорадично германско население, но важно стратегическо значение. В същото време почти два милиона българи се намират под чуждо робство и единствената възможност за освобождаването им без проливане на българска кръв дава съюзният договор на напредващата на юг германска армия. Всяка съпротива срещу германците би означавала отказ на България от всенародното си обединение. Това не би било простено на никого. Този основен принцип на осъществяване на общобългарските идеали е бил отстояван от всеки достоен български владетел. Борис III не е могъл да направи изключение.

За да отклони вниманието на германците обаче от настоятелното им искане за незабавно присъединяване към Тристранния пакт и заедно с това за отдалечаване деня на подписването, царят ловко обръща вниманието на немската страна към Югославия. Основният му мотив е бил, че на границата с България гърците бяха изграждали в продължение на петнадесет години отбранителната линия „Метак-сас" (с нормативи взети от френската линия „Мажино"), докато границата между Гърция и Югославия не бе укрепена. С това цар Борис е целял не само забавяне присъединяването на България към Тристранния пакт, но и включването на Югославия в него - реална възможност за разрешаване на „македонския въпрос" - при всеки един от двата възможни изхода на войната.

Въпреки всичко това обаче, България е принудена да се присъедини към Тристранния пакт (при условие, че няма да участва във военни действия). На 1 март 1941 г. включването е подписано от министър-председателя във Виена. На другия ден през Дунава преминават вече основните германски части. Три седмици по-късно към пакта се присъединява и Югославия, но два дни след това, чрез военен преврат на генерал Симович тя напуска съглашението с Германия. На 5 април СССР сключи договор за дружба и ненападение с Югославия, но и това не промени нещата.

При тези условия войната започва на 6 април едновременно срещу Гърция и Югославия без участието на нито един български войник.

mehanizmi-socialnogo-poznaniya-shemi-pervogo-vpechatleniya-stanovlenie-socialnoj-psihologii.html
mehanizmi-upravleniya-innovacionnimi-ciklami-v-formirovanii-klasternoj-strukturi-promishlennih-sistem.html
mehanizmi-vospriyatiya-cheloveka-chelovekom.html
mehanodinamika-voprosi-i-otveti.html
mehanzm-narahuvannya-nepryamih-podatkv-pri-zdjsnenn-mportnih-operacj.html
mehatronika-i-robototehnika-stranica-9.html
  • textbook.bystrickaya.ru/issledovanie-problemi-socializacii-molodih-lyudej.html
  • uchitel.bystrickaya.ru/referat-na-temu-zhizn-i-tvorchestvo-antonio-gaudi-.html
  • textbook.bystrickaya.ru/kak-polzovatsya-etoj-knigoj-m-rafel-n-rafel-kak-zavoevat-klienta.html
  • urok.bystrickaya.ru/programma-disciplini-ekonomicheskaya-teoriya-mikroekonomika-dlya-napravleniya-080500-62-menedzhment-vtoraya-stupen-visshego-professionalnogo-obrazovaniya.html
  • doklad.bystrickaya.ru/vishenka-i-oreh.html
  • control.bystrickaya.ru/chast-1-obyazatelnaya-prikaz-ot-27-08-2010-g-zaveduyushij-e-v-tkacheva-obrazovatelnaya-programma-municipalnogo.html
  • college.bystrickaya.ru/24moskovskaya-associaciya-predprinimatelej-i-analiz-raznovidnostej-konsaltingovih-uslug-i-ih-primenenie-k-innovacionno-medicinskoj.html
  • teacher.bystrickaya.ru/forma-gosudarstva-i-socialnaya-funkciya-gosudarstvaproblemi-ih-vzaimosvyazi.html
  • essay.bystrickaya.ru/blm-alushilardi-tanimdili-belsendlgn-elektrondi-oulitardi-pajdalanu-arili-arttiru.html
  • studies.bystrickaya.ru/-6-orfografiya-pered-teoreticheskimi-svedeniyami-i-posle-nih-dayutsya-voprosi-kotorie-nacelivayut-na-vnimatelnoe.html
  • kanikulyi.bystrickaya.ru/vvedenie-yazik-vzaimootnoshenij-muzhchina-i-zhenshina.html
  • crib.bystrickaya.ru/kak-ustanovit-spravochnik-po-metadonu-dlya-vrachej-i-predstavitelej-prochih-sfer-zdravoohraneniya-metadon.html
  • student.bystrickaya.ru/13primeri-zadanij-itogovogo-kontrolya-programma-prednaznachena-dlya-prepodavatelej-vedushih-dannuyu-disciplinu-uchebnih.html
  • shpargalka.bystrickaya.ru/urok-po-literaturnomu-chteniyu-v-4-b-klasse-tema-v-yu-dragunskij-glavnie-reki.html
  • assessments.bystrickaya.ru/dokla-d-o-rezultatah-i-osnovnih-napravleniyah-deyatelnosti-departamenta-kulturi-krasnodarskogo-kraya-na-2010-2013-gg-krasnodar.html
  • bukva.bystrickaya.ru/uhod-za-volosami-chast-3.html
  • shkola.bystrickaya.ru/tehnologiya-bureniya-gidromehanika.html
  • uchit.bystrickaya.ru/tema-5-nalog-na-dobavlennuyu-stoimost-konspekt-lekcij-po-discipline-sistema-nalogooblozheniya-tema-sushnost-i.html
  • textbook.bystrickaya.ru/i-n-denisov-14-oktyabrya-2000-g-stranica-14.html
  • kontrolnaya.bystrickaya.ru/referat-na-temu-biografiya-immanuila-kanta-dogmaticheskij-i-kriticheskij-etapi-tvorchestva.html
  • education.bystrickaya.ru/-73-mashinist-burtoukladochnoj-mashini-edinij-tarifno-kvalifikacionnij-spravochnik.html
  • laboratornaya.bystrickaya.ru/psihologicheskaya-prisposoblennost-neosvobozhdenie-i-terapevticheskim-otnosheniyam.html
  • kolledzh.bystrickaya.ru/antologiya-mirovoj-filosofii-antichnost-stranica-14.html
  • knigi.bystrickaya.ru/sich-mit-etw-ins-buch-der-geschichte-eintragen-nemecko-russkij-frazeologicheskij-slovar.html
  • thesis.bystrickaya.ru/programma-annotaciya-naimenovanie-disciplini-tehnologicheskij-dizajn-v-dopechatnoj-podgotovke-po-napravleniyu-podgotovki.html
  • exchangerate.bystrickaya.ru/e-yu-perfilova-direktor-mu-centr-razvitiya-obrazovaniya-t-v-koval-metodist-mu-centr-razvitiya-obrazovaniya-stranica-5.html
  • control.bystrickaya.ru/deyatelnost-komitetov-i-komissij-gd-gosduma-rf-monitoring-smi-12-sentyabrya-2007-g.html
  • zadachi.bystrickaya.ru/otveti-na-bileti.html
  • writing.bystrickaya.ru/korejskaya-narodno-demokraticheskaya-respublika.html
  • znanie.bystrickaya.ru/9-provodyashie-puti-rasskazali-o-tom-kak-bozhij-golos-zvuchit-v-kazhdoj-kletochke-nashego-organizma-kniga.html
  • college.bystrickaya.ru/-5-obuchaemost-i-problemi-upravleniya-processom-usvoeniya-znanij-i-umstvennoj-deyatelnostyu-uchashihsya.html
  • college.bystrickaya.ru/12-tehnologiya-kontur-ekstern-instrukciya-po-bezopasnosti-na-rabochem-meste-abonenta-30-rabota-s-skzi-kripto-pro-csp-34.html
  • shpora.bystrickaya.ru/zenkovich-n-a-hh-vek-visshij-generalitet-v-godi-potryasenij-stranica-50.html
  • student.bystrickaya.ru/1-1-marketingt-mn-mazmni-zhne-evolyuciyasi.html
  • grade.bystrickaya.ru/metodika-finansirovaniya-spaseniya-rossijskih-monogorodov-budet-sformirovana-v-yanvare-2010-goda-6.html
  • © bystrickaya.ru
    Мобильный рефератник - для мобильных людей.